Дълго чаках. Хиляди пъти сънувах и си представях. Мислех. Мечтаех за онзи ден, когато пак ще стъпя в театъра. В моя театър. Толква време мина, а аз имах нужда от глътка въздух, от така чакания антракт. Последните дни преди да отида ме обзе съмнение, че може хората да са се променили, че може да са други, че може да са ме забравили, че може... стотици неща ми се въртяха в главата. Накрая дойде денят. Пристъпих прага и поех дълбоко въздух. Онази приятна миризма на театър, на грим, на декори, на изкуство ме обгърна и навлезе в цялото ми тяло. Все едно не бяха минали тези години, все едно никога не съм си тръгвала. Името ми седеше на вратата на гримьорната, плакатите с мойте представления висяха по стените, снимките ми продължаваха да стоят редом с другите... Другите. Другите ли казах? Грешка! Това бяха мойте колеги, мойте приятели, моето друго семейство и продължават да бъдат. Разбрах, че нищо не се е променило, че там времето е спряло, че аз никога не съм си тръгвала... Плаках. Те също. Този "дъжд на сърцето", както бях чела някъде. Разбрах, че аз винаги ще бъда там, независимо къде съм и колко време ме няма. Независимо от всичко. Разбрах, че сърцето ми е там, защото те продължават да ме носят в ума и в душата си.