Очи тъмни като несподелена тайна.Усмивка примамлива като обещание.Дъх на бонбони от детството...Все там ме тегли ума...Аз бягам и се крия и покривам лицето си с ръце,за да не види пламъка,но той усеща,знае...Усмихва се през слънчевите лъчи и тогава за пръв път от години виждам дъгата-преплела се е в косата му и прави смешни муцунки,аз прихвам и откривам лицето си.Той минава през очите ми и се слива с пламъка,докосва душата ми и започва да я гъделичка.Прихвам отново и вече нищо няма значение,само този смях.Смях като скъсано детско герданче-цветни мъниста падат по пода  в най простичката и прекрасна мелодия,подредени в единствената и неповторима фигура,която съществува точно в този момент.Няма значение какво е било,коя съм,кой е той,кои ще бъдем...Просто потъвам в сега-то,в този миг и ми е хубаво,а всичко останало е суета...