Когато просто така си се рееш в пространството. Беззвучно ходиш на работа. По цели нощи играеш табла със себе си. Нямаш грижи и радости. Когато двете седмици отпуска измарят, банята е изтъркана до блясък, свалил си "Сексът и градът", обаче Сара Джесика Паркър изобщо не ти се гледа, съботата в Прага е отложена за август. Чудиш се какво ще стане, ако си спреш нета и продължиш да четеш само Vanity Fair. Пиеш кафето си черно, правиш черно-бели снимки и имаш само ретро на мп тройката.

Останалото е плевел и плява, и само тук таме тинтява, тинтява.

Целуни готвача, ухаещ на кафе в четвъртък. Целуни го между бурканчета с подправки, чаени лъжици и галета за панировка. Целуни брашното по клепача му, вкуса на опитан  бульон, дъха на бира с пуканки.

Тениските с надписи са най-великото нещо на света!

Първи признаци за сериoзно 6-дневно здравата гледане на готварски предавания, с преобладващо ягодово тирамису.

Всяка година, с покупката на нов органайзер, се започва отново - отпуски, рождени дни, важни дати, план за работа, за втора работа, за сутринта, за следобяд, задачи, за които ми трябва цял ден, задачи, за които стигат и 15 минути... Само неделята се мъдри празна и хаотична. Неделята се планира без чуство за ритъм и за отговорност, неделя, миришеща на кафе, на прители и на заредени батерии. Сляпа неделя. От време на време, след дълги битки и рокади, въпросната неделя се разраства на един истински, невероятно дълъг уикенд, който, от своя страна, бива изпразнуван с фанфари и фойерверки.
Четвъртък - зъболекар, да купя подарък след работа, да се видя с Тони на кафе, петък - пазарене, ключове, летището. В жълтите редове на събота и неделя има място само за две имена, които така дълбоко са се закотвили в редовете на живота ми, че и прогнозата за ураган в "Нивото на река Дунав в сантиметри" не може да ги измести от там.

Нямам нужда, нямам нужда от много приятели -
стигат ми двама-трима,
ала само такива, които в сърцата си
рани от моите болки да имат.

Ала само такива, които
с радост те срещат, с радост изпращат,
в своите редки и трудни празници
моите песни, моите песни те да запеят.

Ала само такива, които,
гръм ли удари, свят ли помръкне,
даже и в гроба да знаеш, че някой
рови земята, рови земята да те измъкне.

 следва...

Някак неусетно мина покрай мен новината, че Марк Кнопфлер ще свири в Olympiahalle. Навря се в очите ми като паднала мигла, задърпа ухото ми и залепна за небцето с тайната надежда поне да усетя вкуса и. Уви, възприятията ми, свикнали да отговарят само на вторични сигнали, свързани с работа, изобщо не я и допуснаха до централната нервна система, а чисто и просто я пратиха по дяволите. И така до края на света, когато в един прекрасен минал четвъртък същата тази новина ме събуди с ощипване по рамото, ауч, от летаргията и ми връчи едно ново новеничко билетче, с моето мъдрещо се име в горния ъгъл. В целофан облечен и на теб наречен!

 - Какво да кажа?
 - Слушай балончетата. Фанта ще ти поскаже!
 - Бамбуча!

 - Bamboocha? Was zum Teufel ist Bamboocha?

 - Iss das Leben mit dem großen Löffel!

(омешахме я малко, но как да е)

Остават 36 дни!

Винаги ми е било странно защо хората си купуват съновници. И какви са тези невероятни деветини, че сънищата са огледален образ на битието и ако сънуваме змии, например, ни очаква един прекрасен ден. Топли, още парят! Ако цяла нощ сънувам змии единственото прекрасно нещо, на което ще съм способна в след-утрешния ден е да се навра под някой напечен камък и с надежда да очаквам добрата новина, и прогнозата на Иво Андреев.
Също така подозирам, че цялата женска част от първата смяна се нарежда в 8:15 в кухнята, разказваща си сънищата от предната нощ (вай-вай, та те не бива да се обсъждат преди 12), а всъщност се наслаждава на кафето си  и разплита скришом вечерните новини още 15 минути.
А аз съновник си нямам. А аз в кухнята в 8:15 не ходя. А аз като отида си гледам втренчено върховете на обувките и се страрая да остана незабележима. А аз просто не сънувам, никога, нищо. Били ми затворени чакрите. Сънувала съм и после съм го забравяла. Защо така? И никога ли няма? Може би защото сънуваш по цял ден, мила моя - се обажда съня ми от някоя чакра - не ти ли стига това?

Само в българския ли има две различни думи за сън и за мечта?

Ако Нова Година е началото на всички "Какво обезателно да променя тази година"- планове, то Голямото пролетно почистване е балансът на тримесечието, следобеден обзор накъде вървят нещата (и дали изобщо вървят или са се запънали инатесто на ъгъла между "Цар Освободител" и "Мария-Луиза").
Със запретнати ръкави започвам от банята и от хората, с които не съм се виждала най-дълго. Да, и най-здравото приятелство има срок на годност!

Повярвали в лудия смях на петлите,

в звъна на камбана с нестройно сърце,

взривяваме зимната броня на дните

с момичешки устни, с момчешки ръце.