"Дойде времето, загасна осветлението в залата, вдигна се завесата в залата - пълна тишина. Минаха минута, две, три. Пълна тишина, никoй не гъква. Боже Господи, провалихме се! Минаха четири, пет, шест минути, а аз си викам: "По-скоро да излезе Ицо Финци - Ицо играеше Точилко. - По-скоро да излезе Ицо! Ицо, излизай, за да тръгнат работите!" По едно време чувам, зашумоля залата и изведнъж - бесни аплодисменти и кикот. Явно Ицо беше излязъл на сцената. И започна нещо, което не ми се е случвало друг път в живота. Не беше спектакъл, а фойерверк, тайфун. Завъртяхме се всичкив едно цяло - и публика, и атристи, всичко се обърна с главата надолу. Залата се тресеше, ние играехме като бесни. Всеки си казваше "Победихме!"
След края публиката ръкопляска 10, 15, 20 минути и не искаше да си отиде. Ние плачехме от радост, прегръщахме се, целувахме се за нашия успех, за успеха на България, за успеха на българския театър в тази студена страна с вековни театрални традиции, в този класически театър.
На другия ден сутринта по Радио Западен Берлин прочетоха рецензия за представлението, каквато не се е чувала. Авторът говореше за магьосничество, за стихия, разляла се на сцената на "Фолскбюне". "Може само да се съжалява - казваше той, - че залата беше побрала само 400 души. Трябваше да дойдат четири хиляди, четиристотин хиляди, четири милиона немци, за да видят тези великолепни атристи, които разцъфнаха като свежи пролетни цветя. Блестящият им актьорски талант и професионализъм заля като шампанско сцената на Фолскбюне. Опихме се от това шампанско и никога няма да го забравим, няма да забравим майсторството на тези великолепни атристи от България."

От няколко дена пазарувам четейки, вървя четейки, храня се четейки. Прегъвам ъглите на страниците, препрочитам, връщам се, за да запомня и прескачам редове, за да стигна по-бързо до края. Живея с "Моите жени, моите роли" на Коста Цонев.


Делници, делници, понеделници...
измръзнаа ми ушите!
Делници, делници, понеделници...
измръзнаа ми краката! (великата песен от "Баща ми - бояджията")