Имаше едно време една голяма фирма, която набираше българи за офиса й в България. Така се запознах с едно момиче, което работеше вече за нея. Не знам защо, но по това време ме беше налегнала голяма мъка по дома и като че ли бях готов да се прибера. Интервюира ме красиво и способно момиче, изпълнено с много ентусиазъм и желание да ме привлече да работя за въпросната фирма. В крайна сметка ме харесаха, но заплащането не беше на необходимото ниво, а и позицията не беше подходяща за мен. Така че отказах. С момичето обаче не загубихме контакт. Дълги чатове, тел. разговори, размяна на снимки. Така се стигна до моментът да я поканя при мен за седмица. Поех всички разходи - самолетни билети и т.н. Честно казано правя си сметката, но този път не съм се и замислял.
Целунахме се още щом пристигна на летището. Страшно добре изглеждахме заедно. Така и излетя тази седмица. Навъртяхме много километри, посетихме много красиви и непознати за нея места. Нощувахме в скъпи, евтини, всякакви хотели по пътя ни. Хапвахме на стилни места, на улицата, изобщо всичко беше много непринудено и хубаво. Дойде и моментът на раздялата. Не беше лесно, но големи хора сме, нямаше как. Тя се прибра и се сбори с ежедневните си проблеми. Аз също.
Продължихме да сме заедно. Пак виртуално. Някак си обаче не усещах истински ентусиазъм да се съберем. Аз бях за, не натисках нещата, но все пак давах да се разбере, че искам. По това време вече се знаеше, че ще загуби работата си поради реорганизация във фирмата и вече търсеше нова. Ходеше на интервюта, но предложенията не бяха достатъчно атрактивни за нея. Сама сподели, че интервюиращите го усещали. Логично дойде идеята да си потърси работа при мен. Така лека полека изскочиха варианти. Е, не всички бяха под носа ми, но си е друго да ни делят няколкостотин километра. А, имаше и едно, което беше в същия град, където живеех. Перфектно! Минаха интервютата, предложиха й работа. Тя съвсем откровено споделяше с мен каква и е мотивацията, къде какво заплащане ще има, как ще се отрази на развитието й. Доста се дърпаше, защото си имаше изградена среда в България. Познаваше много хора, вечер беше навън. Това щяло адски да и липсва. Е, и аз не я лъжех, че животът й ще е същият, но пък промяната не е непременно нещо лошо.
В крайна сметка се стигна до моментът един от главните аргументи да предпочете мястото, където живея да е по-доброто заплащане. Опулих се. Много щяла да разчита и на това, че съм там и ще й помогна. Второ опулване. Някак си май бях преценен като човекът, който ще й помогне да се устрои. Любов?! Съвместен живот?! Шикалкавене, била много наранявана и не можела все още да е сигурна дали иска точно това.
Поохладнях, намаляха и чатовете, разговорите, а и на нея не и беше лесно. Обвързала се беше със заем за апартамента си. И някой трябваше да плаща вноските. Засега се справяше, но докога ли?
Прие работата и дойде в моя град. Аз пък по това време не бях там. Но и да бях, може би нямаше да се видим. Вече й бях казал, че не виждам как ще имаме нещо, след като ще играя такава роля в живота й. И така цял месец. Ирония на съдбата, нали? След толкова месеци да сме в един град и да не се видим.
Това пусто ЕУ! Само и бавеха визата. Един-два месеца и накрая тя прецени, че не иска да седи на работа в непозната страна и с неясен статус. Прибра се. Все още изгрява в чата, но вече не си пишем. И двамата май нямаме желание.
Енд ъф стори!


