Очи тъмни като несподелена тайна.Усмивка примамлива като обещание.Дъх на бонбони от детството...Все там ме тегли ума...Аз бягам и се крия и покривам лицето си с ръце,за да не види пламъка,но той усеща,знае...Усмихва се през слънчевите лъчи и тогава за пръв път от години виждам дъгата-преплела се е в косата му и прави смешни муцунки,аз прихвам и откривам лицето си.Той минава през очите ми и се слива с пламъка,докосва душата ми и започва да я гъделичка.Прихвам отново и вече нищо няма значение,само този смях.Смях като скъсано детско герданче-цветни мъниста падат по пода в най простичката и прекрасна мелодия,подредени в единствената и неповторима фигура,която съществува точно в този момент.Няма значение какво е било,коя съм,кой е той,кои ще бъдем...Просто потъвам в сега-то,в този миг и ми е хубаво,а всичко останало е суета...
Харесва й безмълвно да ми загатва разни неща. Измина много време, откакто престана да ми говори, но все си мисля, че по свой начин ме обича и ми подсказва как се чувства. С времето се научих да разгадавам тайните й послания; подреди ли, например, фигурите на шаха така, че царят и царицата да стоят в противоположните краища на дъската, означава, че ми е ядосана; ако пък всички фигури образуват съвършена окръжност, знам, че е настъпил щастлив ден в нейния свят. Късче пяна, оставено в ъгъла на огледалото означава "днес е слънчево, с облачета, отивам на разходка". Нахапана червена ябълка на леглото ни ми казва: "не питай откъде се връщам".
Някои от посланията й са наистина изкусни. Върху любимото ми червено кресло днес намерих "Одисея", отворена на една определена страница. Зачетох. Беше пасажът, в който сирените пеят, за да изкушат Одисей. Обръщам се и морските й очи се изпречват пред мен. Какво има, русалке? След всичкото това време... искаш да правим любов ли?
Виждате ли тая птича перушина, която се люлее и се мъчи да се задържи във въздуха?
Тя лети самотно, оглежда се с надежда наоколо и пада все по-ниско и по-ниско. Много перушина се люлее под небето и едно по едно перата ще притихнат долу на земята. Понякога тих вятър ще премине на пръсти, ще ги повдигне нанагоре и те пак ще си припомнят, че са летели някога, че са се къпали в синия въздух, гмуркали са се и са шумели весело. Но макар и долу на земята, макар и мъртва, нашата птича перушина стой тъй, сякаш всеки миг ще се сепне в съня си, ще усети жива тръпка и ще полети отново.
Ние, врабчетата, може и да загиваме, но перушината ни остава жива по земята. Всички птици измират, а хората събират перушината им, пълнят своите възглавници, защото как иначе хората биха летели нощем, насън, ако не спеха върху птича перушина! ... И самата перушина спи и сънува старите си полети и това перо сънува тихата и обичана от всички Ю. Тц. Няма я вече Ю. Тц., няма с кого да си играем отново на врабчета, с кого да вием гнездо и на кого да нося сутрин рано вода от реката или да пея песничката Тананик.
Помня, че беше много хубав ден, слънчев и ясен, излязохме да похвърчим над ливадата и повече си играехме, отколкото да ловуваме. Дори Драги ми господине бе развеселен и не направи нито една забележка. У Фу изпра юнашката си фланелка и тъкмо я изтръскваше, когато от изневиделица се появи ястребът. Той падаше като камък отгоре ни, всички се пръснахме изведнъж. Ю. Тц. забеляза това много късно, опита се да потърси прикритието на тревата, но камъкът тупна страшно отгоре и и в следващия миг ние видяхме проклетникът да се издига към небето, а в ноктите му пищеше Ю. Тц.
После веичко изчеэна, насгана страшна тишина, ние стоехме свити в една трънка и никой не смееше да наруши тишината освен сърцата ни, които биеха страшно. Стоехме и гледахме към небето със смътната надежда, че Ю. Тц. ще се появи пак, че всичко това е било само един сън. Но колкото и да гледахме нагоре, никаква птица не се появи. Вместо птица откъм синевата се зададе птича перушина. Тя се спускаше бавно, почти незабележимо, прилична на облак. Облакът се разсейваше, перушините се мъчеха да се държат плътно една до друга, но вятърът ги разпръсваше и те ставаха все по-самотни и по-самотни, махаха си за сбогом, защото никога повече нямаше да се съберат заедно и да полетят отново с Ю. Тц. Първите почнаха да падат върху ливадата и притихнаха там в очакване.
Тогава ние, без да разговаряме, се втурнахме към падналата перушина и всеки от нас взе по едно перо, та да го занесе в гнездото си за спомен. Аз също вдигнах едно перо и си мислех по пътя, че всяка сутрин ще го вземам със себе си, за да хвърчим заедно. Но то беше многo изстинало, та трябваше да го топля дълго в старото си гнездо. И знаете ли, че когато аз го топля, перото на Ю. Тц. сякаш оживява и също започва да ме топли. В такива случаи го пускам от гнездото и то дълго, дълго хвърчи и играе във въздуха, докато накрая падне на земята.
Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата и са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, деца, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!
